Как може да е толкова красив? Истински ли е изобщо?
Защо очите му от морето по-сини са и по-дълбоки, по-безкрайни?
Защо влюбих се във него, когато нямаме едничко общо
нещо, за което да се хвана, и чувствата ми ще останат тайни?
С чар ли покори сърцето ми или със случаен поглед, който хвърли ми
сякаш сламка на удавник? И давя се сама, под водата съм дори.
Не ще изплувам. Той висок бряг е, а аз – дъно, потънало в сълзи,
повявах на мечтата и рискувам в търсенето й да изгубя себе си.
Обича ли ме този, който за съществуването ми не знае и никога
не ще узнае? Има ли смисъл да питам, щом наясно съм с Не-то.
Ще отида при него – „Здравей, аз съм.“, не сега, незнайно кога,
за да чуя Не-то, което на малки парченца ще ми разбие сърцето.
(...защото той не ме обича)
© Гери Николаева All rights reserved.
Ще се научиш...