Слънцето обгърнало е нежно
традиционно белите им чела.
И има жестока безметежност
из въздуха в полята на Смъртта.
И днес със изгрева видях ги...
десетки, стотици вечни домове.
Не по желание, но приютили
близки, любови, спомени и страхове.

Защо родила съм се?! Все се питам...
да нахраня червеите?! Да наторя пръстта?!
Дали?! Защо?! Как безболезнено, да опитам
дните си над земята да съкратя?
Мамят ме утринните, източни лъчи
и двете години, изсечени отпред.
Дали някой за мен ще се натъжи?!
Ще ме опише ли със стих от талантлив поет...

Безсмислено е всичко ТУК, разбирам,
паметниците надиплени и те... не знам!?
Все пак близките си не под мрамора намирам,
а в сърцето си... то за тях е храм.
И с мен споменът за тях ще си отиде
и ще сменят и камъка дори.
Отгоре ще се кипри мойто име
и до близките в пръстта тялото ми ще лежи.

Това ли е?! За две шепи пръст ли е всичко?!
Раждаме се, за да умрем?!
А междуу двете години патетично
опитваме се каквото можем да съберем.