Едно дете стои само във мрака

и своята майчица чака.

Останало само в нощта,

трепери то от студ и страх сега.

Отеква звън камбанен - един, два, три.

Като стража неуморно пред вратата будно то седи.

Отлитат часовете, пропяват първите петли,

на прага уморено детето още си седи.

Повява вятър, смразява нежното телце.

Сълзички стичат се по бледото лице

и като бисерчета бели

капят върху ръчичките му посинели.

Гледа то в далечината

иде ли си майчицата свята.

Уморена, изтерзана, но винаги засмяна.

В прегръдка топла да го гушне

и слова нежни да му шушне.

И познало майчината ласка,

нежната прегръдка и подслон,

спокойно то главица ще отпусне

и в сънищата златни ще се впусне.