Три реки ми завихриха мислите, точно когато
бях решила, че мога сама да си бъда сайбия...
Тази, първата, носеше спомен от жаркото лято
(беше с цвят на звезди, на прибой и на морска стихия).
После бликна река, дето носи надежди по мръкнало –
гроздоберно красива в искрите на нощни огньове...
Като луда лоза с грешни мисли в салкъми напъпи
и зърната напукала, се разля в кехлибарени сокове.
А след нея река заснежена до бяло се плисна
(като бяло причастие грешния свят да прекръсти).
Сякаш всички вини, наранили съня ми, пречисти
и взриви тишината на хиляди огнени пръски... ...