Така добре ми беше, свикнах някак си,
да недовиждам. Лутах се в мъглите,
на своя ден. Да мръкне тихо чаках си
стихът ми, знаех сред звездите скрит е.
Но май дойде ми време за проглеждане,
детето в мен ще трябва да порасне.
Светът ни за окати безнадежден е,
единствено луната е прекрасна.
И ето вече нямам оправдание,
дори случайно в някой да се блъсна,
каквото виждам, виждам и това ми е,
или прогледнах твърде, твърде късно.
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up