Тъгата е уютна, топъл скут,
завивка от перца – по драки сбрани,
усмивката на онзи градски луд,
с безумие превързал свойте рани.
Тъгата е усещане за дом.
Заключен. В който никой и не влиза.
По-вярна и от куче ти е, щом
загърне те с копривената риза.
Тъгата, тя обича по веднъж.
И всъщност правилата ѝ са прости,
дори да не е капнал капка дъжд,
прегръща те и мокър си. До кости...