Одеждите си вятърът разплете,
последен стон на болка - и се скри.
И крушата като ранено цвете
в незрялата си нежност се зави.
Тревите лакомо изпиват с мигли
пролетта от всеки слънчев лъч...
И не стига пролет, и не стига
небесата свойта буря да приспят.
А аз съм уморена. Изнемога
като присъда върху мен тежи.
И разплита вятърът тревога,
и одеждата на крушата руши.