Тъмен взор
Вървя по тунел от мрачна прокоба.
Повява ме хлад, но аз се не спирам.
Бягам от хорската, задушаваща злоба.
Опитах веднъж – сила не намирам.
Запътила се бавно към светлината.
Ако ще бъда сама – там нека живея.
Очите болят ме вече от тъмнината.
Да ги притворя за малко дори и не смея.
А слухът ми долавя тихи гласове –
плачещи, молещи, кряскащи, кискащи.
Придвижвам се сред тях от дълги часове
и спирам за по миг – търсеща, питаща.
Защо изобщо глупаво влязла съм тук?
Какво подтикна ме това да направя?
О, сетих се – всичко постигнато било е напук
на утопията, опитваща път да проправя.
Още боли ме, но аз продължавам
да вярвам наивно, че ще открия лъчи.
В края на тунела цялостно преживявам
всяко чувство и апатия.. и вече личи.
© Биби All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
А може би единственият път, по който се движим, е осеян от слънца и сенки. И точно това го прави толкова изумителен.. Благодаря, Велине!
-
Има голям емоционален заряд. И тъмното и светлото са пътища, които неизменно трябва да извървим. Поздрави!
-
Много благодаря за силните думи, Владиславе! Ритмиката ми все още не е усъвършенствана, но не се отказвам. Това стихотворение показва моя оптимизъм, който се промъква дори и в най-мрачните ми стихове.
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
