Някъде към януари, 

един младеж гледаше небето,

не виждаше летящи екземпляри

и нещо му свиваше сърцето:

            Пусто е там горе –

Мислеше си той –

Ой жалний кръгозоре –

Удари го на вой –

Знам сега какво ти е самотно,

но по теб скоро птички ще кражът,

пък аз – със средище сиротно –

хората около мен, не се множат.

И не, не ти говоря за проблем любовен,

нещо ме гложди много по-силно –

аз почти нямам радостен спомен

или момент със щастие обилно.

Не че нямам успехи,

напротив даже,

ходя в много скъпи дрехи,

има много що душата да ми блаже:

От как се помня спортувам

и там имам много постижения,

и в учението добре ратувам –

петиците са ми направо унижения...

Но нещо все ми липсва,

гърдите ми са празни

и взема да ми писва

от усилия напразни.

Все избирам цел висока,

към която здраво се устремявам,

но щом се изкача на блока,

за много кратко се задоволявам.

И не е да се кротвам,

веднага избирам устрем нов,

пак за удовлетвореността се пробвам,

но явно, все не съм готов.

Точно както небето

цяла зима гони пролетта,

да се изпълни, както със жито – полето,

птичките да му донесат радостта.

Само че при мен е само сняг

и как затопли,

бързо към юг щастието удря на бяг,

преди да сетя още ласки топли ....

Това си мислеше той,

ходейки по алеята спокойна,

докато не чу сладък песнопой

от далечната секвойна .

Уау какъв е този звук,

тъй сладък и мелодичен,

на студа пеещ напук,

правещ го просто прозаичен –

И съгледа един врабец,

не заминал със своите роднини.

Един зимен певец,

да грее тежките зими,

и да изпълва небосвода,

докато чака еуфорията голяма.

Да го пази от смразяваща несгода...

Затова той винаги остава...

Винаги когато гониш нещо

търси „врабчето“,

което да те топли горещо.

То дава сили не само на небето.

......................................................…