Прибрах се. Някак ми е тъжно.
Снегът навън не спира да вали.
И нищо в мен не струва ми се важно.
Светът стовари се в дълбоките мъгли.
Прибрах се! Но домът е все различен!
Таванче малко, схлупено мазе.
Студен и празен, някак си безличен,
но колкото да свия пак нозе!
Достатъчно е малко да почина,
че утре пак светът ще ме зове:
„- Ще чакам да те видя пак, Ирина!”
А аз се моля тихичко да спре! ...