Падне ли нощта над големия град,

сенките се движат в необикновен парад,

прозорчета малки, потъмнели от дим,

разказват за път недостижим.

На ъгъла, пропити от злоба,

деца продават от онази отрова,

суетна жена под лампа марширува

и подсказва, че всичко се купува.

Пияници плюят по нашата култура,

а нещастник дреме на бордюра.

По тихата улица звучи истерия,

плод на нетърпимата мизерия.

Вее вятър на бедност и мъка,

вятър на смърт и пъкъл,

свисти и вее през дупка в стената,

където лежи Сатаната,

с черен поглед, пронизващ и леден,

с черна плът, злобен и беден,

обучен да мрази,

до болка да пази

сърцето, от омраза пропито,

душата на хлапето сърдито.

Скрива се луната, идва светлина,

слънцето огрява неравната земя,

хората се пръскат от всичките страни,

бързат, въпреки че ги боли,

че децата им обикалят голи и боси,

старата жена ходи да проси.

Мръсни лица, ризи кирливи,

правят път на колите красиви,

на онези, които хляба им взеха,

онези, които радостта им отнеха,

онези, които дори Сатаната презира

и хора сред тях не намира.

Кварталът мръсен, от господ забравен.

Човекът, от мъка дълбоко покварен,

цитира на глас Уличната поема

и въздух дори не поема,

отминават го като пътни знаци

онези душевно осакатени сираци.

Не смеят дори да го погледнат,

не смеят ръка към него да протегнат.

"Роби! Глупаци, добре ли ви е, а ?!

Продължавайте да ходите с наведена глава!

Не усещате бунта, който трябва да напира!

Просто плачете, че някой ви презира! “