Върти тъгата острото вретено,
душата ми е гранче прежда златна
и времето замърка уморено,
заспа. И засънува. На обратно.
Луната сърп пък разкрои небето,
от спомени, звезди и урагани,
тя пачуърк съши ми. И в сърцето
изгря дъга. Без белези и рани.
И жива съм. И песен, цвят съм, слово.
Душа, сърце – трохи за птици гладни.
Раздам ли ги, съшивам ги отново,
умра ли, ще е нощ, но звездопадна...