УСЕЩАНЕ

Навдига се в душата вик

бушуващ, силен и метежен,

след туй, като китара на Армик

приливащ от любов и нежност.

Боли безкрайната далечност,

душата се изпепели от мъка,

в самота более цяла вечност,

като обречена в разлъка.

А толкоз малко ù е нужно

една прегръдка, топло рамо

в утрин тиха, теменужена

да се буди сутрин... само.

От аромата дъхав на кафето

с две бучки захар и сметана,

както ти го правиш, със сърцето

сутринта, преди да стана.

И топлината на ръцете ти горещи

да обвият още топлите ми рамене,

пак душите да се срещнат

с порива на любещо сърце.

И после пак в съня си да се върна,

в прегръдката ти, като пеленаче,

а ти не ме буди, до мен прегърнат,

чуй сърцето ми, от обич да не плаче.