Усещам всеки тласък на сърцето ти,
когато бие глухо, тихичко до мен.
Разбирам всяка бръчка по лицето,
нанесена в поредния омразен ден.
Всяка нишка, от сребро изпредена,
из гъстите мъгли на тиха лудост.
През грапавите пръсти на обичане,
погалили те с болка на човешка другост.
Плаха съм, като покълнала надежда,
с нежност да прегърна всички рани.
Да изпия крясъците от омрази,
по устните ти тихо разцъфтели.

Усещам всеки писък на сърцето си,
когато бие гръмко в тишината.
И страхът, изписан по лицето,
че не ще те видя зад вратата.
И не знаеш всъщност колко се боя,
колко страшно е във мен самата,
с колко тайни писъци скимтя
и разрушавам  вечер самотата.