Непрогледните дни са карета от черно и бяло.
Аз промушвам игла, да ушия на делника роба,
а съдбата лисича опашка пред мен е развяла
и крои тоалети с предимство за някакви сноби.
Не умея ни с ножица бял вариант да изрежа,
ни тегелът ми прав да се движи след едра тропоска.
И остават на голо нещастните мои копнежи,
а денят ми заспива, задавен от неми въпроси.
Но целуне ли слънцето моя прозорец в неделя,
не измила лицето дори на съня си тревожен,
от неравната нишка на синя небесна къделя
ще пресуче сърцето вретено последна възможност. ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up