Отварям очи
и в миг се появява болката в  моите гърди.
Денят дошъл е мрачен и студен
и отново тъгата се е спряла на мен.

Къде са меките и топли слънчеви лъчи,
къде са смехът и усмивките добри?
Потънали са в черна яма,
от която изход няма.

Забравен смях, разбити мечти,
напразни надежди, горещи сълзи.
Забравени спомени, самота отровна
и за всичко Любовта е виновна.

Какво да сторя като не мога аз без нея?
Тя е като приказна, прокълната фея,
караща ме да живея
и бавно и мъчително да тлея.

Времето тече, а раната става все по-голяма,
защото всичко се оказва една измама.
Напразни надежди, думи фалшиви,
безброй илюзии и обещания лъжливи...

И после...

Сковаваща студенина!
Що за жестокост е това?

Как може човек да се осмели,
да си играе с чувствата на другите, кажи...
Та това е убийствена игра,
явно без правила.

И какво мога аз да сторя,
като вече нямам сили с нея да се боря.
Остава ми само утехата да пиша в нощта
и да си изливам мъката в нелепи слова...