Помъкнал времето на рамо,
вървя по градски тротоар.
Остана мисълта ми само
да видя някой мой другар.
Дотегнал ми е всеки делник.
Страхувам се от всяка нощ.
Че някой там преяжда с зелник,
а аз сънувам остър нож.
Че всеки делник е умора,
достигаща до моя праг.
И спирам се замислен в двора,
като бракуван вече влак.
Но в мене има още тяга
и още съм на самоход.
Надеждата ръка протяга
към моя доблестен живот.
Дано за мене да се чуе
в последния камбанен звън,
кога душата се събуе
и тръгне весела навън...
© Никола Апостолов All rights reserved.