Бавно през града вървя като насън,
самотен крача в мрака на площадите.
Доволен мисля си, че съм,
преместен пак в живота на рокадите.

Стотици хора следват своя бяг,
минават покрай мен студено
и тъпчат тежко есенния сняг,
а аз оглеждам ги, понякога смутено.

Звънят до късно старите трамваи,
ръждиви релси под железните нозе,
тълпа от хора върху тях ще се стовари
там някъде на петото кьоше.

И ето ме, отново идвам,
в ума си пазя твоя лик -
лика на щастието илюзорно,
лика на стара марка върху плик!

Протяжен вой, приземният етаж.
- Простете, може ли да вляза?
- О, не, младежо, как така,
със тоз багаж аз после как ще сляза!?

Добре, аз пътя знам без грешка -
площадка, рампа, стъпала.
Отваря се вратата тежка -
антре, парфюм, огледала.

Ефирна сянка, бледа светлина,
от устните ти думи, не - мълчание!
Предчувствам тръпнещата топлина -
вкусът на нашето дихание!

Пак бавно през града вървя като насън,
самотен нейде в мрака на площадите
и пак доволен мисля си, че съм
в прегръдката коварна на насладите.