Казват, че когато си тъжен или нещо те безпокои, или тревожи, е добре да вземеш една химикалка и да напишеш нещото, което занимава ума ти на един бял лист. Е,... така ще направя и аз..., но няма да го напиша на бял лист, нито пък на черен такъв. Ще го напиша тук в памет на един другар, когото никога повече... няма да видя. Нито аз, нито някой друг.
Боли... боли, когато някой наш приятел или роднина си отиде.
Боли когато знаем, че повече няма да имаме шанса да го видим.
Боли дори когато отричаме този факт,
но още повече боли когато ,,заглъхваме" детински напук на истината горчива, очи и уши.
Боли когато знаем, че не можем да направим нищо по въпроса.
Боли когато знаем, че нищо няма да се промени, а напротив... само така ще продължава да си и стои.
Боли когато си припомним старите и весели дни, а сега... когато погледнем през прозореца... не виждаме и залеза, края на деня.
И болката като огнена жарава, буйна и катастрофална природна стихия, в душата се усеща, неописуема като разгорял се ...