Надникнах през ключалката на времето
от любопитство, искрено признавам,
а то като река течеше шеметно
величие понесло и забрава.
Картините препускаха край мене,
и всяка бе различна, и единствена,
едва насмогвах дъх да си поема.
Защо живеем толкова безсмислено?
То дава ни от всичко, щом поискаме,
а ние все мърморим недоволно
обвиваме душите в полуистини,
за „още“ са очите ни отворени. ...