По белите артерии на дните
препускам пак кошмарно закъснял.
Разминах се завинаги с мечтите.
Там влакът ми на глух перон е спрял.
Догонвам сянката си овехтяла,
износена от керемидени лъчи.
Напук на всичко тя остана цяла,
но в непрогледна светлина мълчи.
Щом видя плачуща върба се сепвам.
Докоснала ме с втренчен силует,
навежда се над мен и аз потрепвам
от радостта, че още съм поет. ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up