В СКУТА СИ МЕ ГУШНА БАБА ЗИМА
… зимата на прага ми потропа с дрипаво елече без хастар,
мислех – хляб ли иска, или сопа, или пък една лопатка жар? –
скитница, довлякла се от хълма, в своето стайче я приютих,
проста радост взе да я изпълва, щом ѝ рекох тоя малък стих,
аз налях ѝ в юзчето ракия! – с нея пийнах чаша-две мерло,
сетне тя поиска да я скрия – да поспи! – във моето легло,
тихичко ми каза: – Ще остана с теб, Валерий, чак до пролетта,
вместо там – на голата поляна, цял ден тежки преспи да мета!
Сговорчив съм, в старата камина хвърлих ѝ един коджак дръвца.
Тъй до днес животът ми си мина! – да провождам своите слънца.
Кефих се! – и утре ще ме има! – няма да изчезна – яко дим! – ...