Разминавайки се, ти ме поглеждаш,
в очите ти чете се безмълвен вик,
като картина ме оценяваш и разглеждаш,
и тъй отминаваш мълчаливо за миг.

Минавам покрай теб и те поглеждам,
погледът ми врязва се в теб
и чудя се как ли във очите ти изглеждам?
Без мен ли продължи напред?

По улицата случайно те засичам,
разминаваме се пак един до друг,
в този миг как искам да се затичам,
да избягам от съдбата, напук.

Напук? Наистина? Така ли?
Напук или по-скоро, за да се спася...
Да се спася от тези мигове прелели,
предела на мойта душа...

В тези моменти болезнени
реже ме погледът студен
и докосването ти подсказва ми,
че и ти си мълчаливо ранен...

В тези моменти сърцето ми спира,
душата отвътре силно крещи,
но аз оставам мълчаливо сломена,
външно ледена... пред мълчанието ти.