Как парещо докосват листата...

моята плът

наскърбена,

обидена,

жалка,

самотна.

Това край ли е

или ново начало?

Кой е образа

в кафявото огледало?

Ще дойде ли

зимата

по – зла отпреди?

Ще си замине ли лятото,

изминало пътя

на бездомен старец,

търсещ щастие

в нещастното

и

сила

в безсилното,

който в очакване

е

да получи

неочакваното.

Отрекъл себе си

и съществуването си

безцелно.

Лятото

прилича ли си

с есента,

която в пътека изкривена

води ни ту към края

ту към новото начало...?

В очакване на

незримото

да бъде видяно...

Вървя,

но не пътувам

Съществувам,

а не живея

Усещам,

но не чувствам

нищо...

Освен топлотата

на студена истина...

как парещо докосват ме листата...