В ъгъла на спомена,

пречупен до невъзможност

от болните амбиции

на неистини и измислици,

се промъква

една усмивка,

подпечатила

красивите вечери

на моите преживявания.

Мога да полетя

отново, мога да полетя

в небеса от златнорозов цвят

и да преобърна

света си,

но не се решавам.

Преди време се обрекох

на един затвор сънуван

и отказах да повярвам,

че извън стените

има светлина.

Все още се заключвам сама.

В ъгъла на спомена

една усмивка

все още свети като слънце

и търси някаква искра

в душата ми,

за да лумнат отново пожари.

... страх ме е...

Не искам свобода,

не искам свят от кристални неща.

Студено е така.

Ала оная искра

се пали единствено

от спомена.

От сънищата във затвора.

Наяве има празнота.

И един човек,

умрял без кръст

и право на прераждане.

Все още не посмявам

да го оплача

за "сбогом".

Все още се надявам,

че отново

ще се съживи.

В ъгъла на спомена

една свита болка на кълбо

ми носи страхове.

Прегръщам ги.

И се моля

да не умъртвят и мен.