Ваза с цветя

Станаха ли квадратни мислите,

омотаха ли се думите - съдба,

обвързаха ли емоциите с илюзия,

свързаха ли ме с теб.

Знам, всичко ще свърши,

ще се уморя да се боря със себе си,

но няма ли да е късно

и тънките паяжини да са непроницаеми…

Изпитвам себе си с теб, но докога?

Тичам след вятъра -

не мога да го стигна и да сме едно.

Държа чук в ръка,

но не смея да замахна -

ти държиш кристална ваза във ръка,

а в нея - моята душа.

Не искам да я строша -

и без това остана ми само тя.

Ако я унищожа,

ако ù посегна със собствената си ръка,

как после ще мога да се спася,

да живея, да творя.

Усмихваш се -

сълзи ли виждам,

погледът ти е неясен.

Искаш да я задържиш -

вазата с цветя -

искаш май да имаш моята душа.

Нима не те е страх,

нима си убеден,

че няма да поискаш да я пуснеш,

нима е невъзможно да я изтървеш.

Истината -

страхливката съм аз,

страх ме е да поверя в чуждите ръце душа,

страх ме е, че ще я нараня

и няма да мога цветята да съживя -

вазата ми е една!