И колкото години да текат,
безтебието е оловно тежко -
надвиснало над мен като стрела,
с върха си остър, жежък...
И гони зла, вечна самота,
осъжда ме със вечни мисли:
Къде се скита мама, една
незараснала рана остана...
И чувам майчина песен от всеки звук,
и тръгвам след всяко камъче катурнато,
след всеки полегнал нежен стрък,
видяла те в усмивка на цвете разцъфнало...