Не разбираш ли, скъпи, тя ме намразва.
защото умните разбират какво гори вътре, надълбоко.
А тя иска те, но страхът я полазва.
Очите и пронизват моите убийствено жестоко.
Не разбираш ли, скъпи, себе си намразвам.
Тъпчеш ме, а аз пак съм в краката ти.
С други съм, ала безсмислено и напразно,
дори да съм вечната лоша тема в устата ти...
Скъпи, намразвам Любовта си, нали ме разбираш?
Защото с теб искам да я споделям...
И знам, търсиш ме, но заради лошите хора не ме намираш.
А аз любовта си към всички останали по равно поделям.
Намразвам мъжете, скъпи, ти си виновен.
Защото всички ми стават ужасно банални...
Обичам твоите устни и вкуса им отровен,
прегръдките страстни, дори и прощални.
Намразвам очите си, скъпи, нали виждаш?
Не те виждам, когато имам нужда.
И чувствата си ли почна да обиждаш...
вечна тема в устата ти, но никога чужда.
© Миряна Венелинова All rights reserved.