Вечност...4

Подхвана ни Нечакан Вихър

с красив Каприз в безумен зов -

и с нежен повей лъхна тихо

край нас: „Внезапната любов...“

(Изтръпнахме от страст и не́га,

кресче́ндо ускорили Дъх,

но в миг – подгонени от него –

достигнахме безимен връх!...)

Докоснахме Самата Вечност

в Божественото Естество́ –

надвили Земната обреченост

със: Панвселеннно тържество́...

От там погледнахме Звездите

(за първи път и през Деня) –

а „мълнията“ от душите

ги освети щом притъмня́...

Божествено е да желаем

мечтателно за Вечността,

но Гравитацията –  (знаем!) –

държи ни все в Реалността...

А Онова,което „Вечност“

днес сри́чаме в речи́татив

„нера́збира́емо далече“ –

там някога било е: Взрив...

След този Взрив Голям: орисан

е бил да бъде тук Света,

но със нищожен дял бил вписан

в аналите на Вечността...

Фактически Самата вечност

е ни́що повече от Взрив,

с въпрос на отговор обречен:

„Кому е нужен бил мотив?“...

Така поглеждам все към Бога,

душата таинства мълви

и от Божественият огън

измолвам щом не ми върви...

... Но с Невъзможна еманация

достигнем ли със Страст Върхът –

разчитаме на Гравитцията

да я повторим... Но: с „Грехът!“...

А с този усет за "неземност"

в "приоблачните" тук била:

навярно "дивата" потребност

и към Върхът да е дошла!...

*     *    *     *     *    *     *

... И бяхме в този миг съгласни:

за вечно да останем „Горе“ –

мака́р да мамеше прекрасно

и Долу:

– „Светът красив творен от Хората!...“

03.11.20119.