Викане на духове 👻⚰️🕯️

Светът не ми хареса, скрих се под земята

Ковчегът ми е тесен, но приятно безчовечен

Когато душата ми от задух се върти и мята, 

подавам навън носа си от живота привлечен

"Вдигна революция и от мечтите си опита... 

Поне в главата си..." - епитафът измрънка

Наивен призракът ми още нощем скита 

С поглед прегладнял за смъртна тръпка 

Сякаш всички души в гробището са заспали, 

а отвъд портите му зомби апокалипсис цари

Тела празни, противни гроба ми са изкопали

Не едно от тях с разврат пробва да ме зарази

Не беше нито полунощ, нито Вси Светии, 

но сладък дъх повя огъня на моите свещи 

Над пръстта ми - уиджа дъска, а до нея - ти

Чакаше нечий отговор от буквите зловещи 

Самотниците наоколо кръжаха като гарвани, 

но теб на нечистивите да те дам не можах

Подадох ръка на сълзите ти недоплакани, 

но другата доближава китката ми с ножа... 

Литературен анализ: Това е стихотворение посветено на живота ми в "кутия", далеч от хората, общуването, света и за борбата с желанията за смъртна тръпка и излизане обратно в света, примесено с много страх и предпазливост. Става дума за "зомби апокалипсиса", който бездушното човечество представлява. Както и за колебанието дали си струва рискът да се довериш и да излезеш от "ковчега". 

В последния куплет под "нечистивите" имам предвид демоните, тъй като е всеизвестен факт (поне за любителите на хоръри), че използването на уиджа дъска винаги води до привличане на нещо зло. А самите демони са метафора за лоши хора, които съм побързала да изпреваря и да осъществя контакт със "самотника" преди тях...