Душите ни агонизират в стрес.
Душите ни са болни от тревоги,
скимтят като отхвърлен, скитащ пес,
треперещи от студ и изнемога.
Душата е искрица светлина,
подарък от небесния родител,
а ние я затрупваме с вина,
сами рушим изконната обител.
Живеем виртуално ден след ден,
играем на комàр със самотата.
И в замъка от въздух изграден,
душите ни се губят безвъзвратно.