Колежке мила и добра,
Прекрасен ще е днес деня
Задето се присъедини
Ти към колектива ни.
Пристигна в офиса ни днес,
Пътувала от надалеч,
И макар съвсем сама -
Разби всеобщата тъга.
Усмивки даваше навред
И заразяваше наред
Със шеги и със веселие
И страхотно настроение.
Поздравяваше с очи
(Как блясъка от тях струи...)
И естествения в тебе плам
Предаде го на всички нам.
(
Но и идея нямаш си
Как денят се промени
За колегата пред теб -
Творящият сега поет.
На живо се оказа, че
Хубавото ти лице
Надмина то по красота
На мен очакванията.
А щом и днеска, час по час,
Твоят най-вълшебен глас
Аз усещах - то без жал
Друго тук не бих желал!
)
* * *
От сутринта (да видиш ти)
Работата заспори
След което ‘почнаха
Срещите ни не една.
На тях дискусии да водим,
Всичко ний да изговорим.
Но уви … че радостта …
Твърде кратка беше тя!
Ето: шефката отново
Ни нахока тъй сурово
Дето срока изтървахме,
Да го спазим не можахме.
Даже тръгна да подяжда,
С тебе тя да се заяжда
Но аз намесих се веднага
От гнева да те спасявам.
(
Съжалих те на мига,
Че точно този ден избра
Офиса да посетиш -
А не във къщи да седиш.
Но и в същото туй време,
Приковал очи във тебе,
Обзе ме силно радостта
Да съм с тебе тук, сега.
Не мога да повярвам как
Със твоя весел звънък смях
Целият ме разведри
И напълно заплени …
)
* * *
Настана време за обяд
И целият ни весел впряг
Към ресторанта се отправи,
Глада поне да пооправи.
Със остроумните шеги
Явно бе успяла ти
Настроението мрачно
Да навреш във кътче тясно.
Дойде ред, поръча си
И отправи тез’ очи
Във очакване към мене …
Подала ми меню да взема,
Очаквайки да избера,
Какво да хапна да реша …
Че другите стоят и чакат,
Погледи към нас отправят ...
(
А аз … с напълно празен поглед
Се оказах неподготвен …
И най-разсеян, за беда,
Когато срещу теб седя.
Не можа за миг поне
Мисълта ми да се спре …
Явно тъй ще е до края
Сякаш съм попаднал в рая …
Все за тебе мисля си
И как обзела си ме ти!
От сутринта до този час
По тебе се прехласнах аз …
)
* * *
Всички хапнахме добре
И вече трудно време е
Бодри ние да стоим -
Ще трябва доза кофеин.
Затуй във офиса просторен
Връща се екипа строен
И поема на мига
Към кафемашината.
Там, пред нея, се червиш
И ведро ми благодариш
Че успял съм сутринта
Шефката да озаптя.
Скромно махвам със ръка
И бързо сменям темата,
Продължавам с друго нещо,
Сменям темата ти вещо …
(
Но ако трябва да съм честен -
Тез’ хвалби за мен са песен …
Да се позная аз не мога,
Чак обзема ме тревога!
Ето виж, за часове
Акъла сякаш ми го взе
Някой! И не смея даже
Истината да си кажа …
А тя ще бъде от рода:
“За тебе, още на мига,
Всичко лошо бих понесъл,
Моя приказна принцесо!”
)
* * *
Часът за край на тази среща
С нашата колежка веща
Настъпва вече, и сега
За раздяла е мига.
Да те изпратя се решавам,
Малко неуверен ставам,
Но се поне усмихваме
Когато се отправяме
Къмто наш'те асансьори.
Там последни думи рониш,
Казваш “Чао!” - и така
Прегръщам твоята снага,
Че за миг се изчервявам
И “Лек път!” ти пожелавам.
А ти в кабинката се шмугваш,
Бързо-бързо се изгубваш …
(
Пролича ли си - не зная
Как на този ден във края
Уж стабилно аз стоя,
А отвътре как горя?!
И колко ли ще минат дни
Докато срещнем погледи?
И кога ли ще те види пак
Колегата немил-недраг?
Умът ми сякаш е заключен
В клетка … и със чул захлупен,
А ключът (дали позна)
Остана в твоята ръка.
Само чудя се сега:
Тръгваш си изневиделица,
Отмъкнала сърцето ми …
Ще ми го върнеш ти, нали?
)
© Петър Велики All rights reserved.