И ще вървя, докато има път...
Докато ти на някоя пресечка
ме хванеш нежно за ръка такъв,
какъвто небесата го отреждат...
И няма да поглеждаме назад.
Ще търсим най-далечната пустиня,
която е задъхана от прах.
За да потънем в нея невидими.
И все едно ще бъде, все едно,
дали ще стихне пясъчният спазъм.
Ще бъдем заедно. Ще бъдем с теб едно -
посоката, вратата на Оазиса...