Днес опитах, ей, Богу, невръстният ден бе свидетел,
да направя леха под конец за неникнало цвете
но земята е кална и мокра и рано е – зима.
Сякаш чужда настръхва пръсттта – нелюбима.
И с насмешка врабчето забързано люшва стобора,
сякаш казва : — "Мълча си, то с луди и аз не говоря."
Само ланшните листи в нозете ми шушнат полека:
" — Спи земята набира тя сили, човеко. И нека."
Всички корени пускат невидими жилчици бледи,
само ти полудя и сънуваш трева, слънчогледи.
Остави февруари на двора спокойно да дреме,
всяко чудо, поете изисква за сбъдване време.