В надсмъртен пристъп на умора предрожденна
 връхлита ме отново мракът на пророка
 и в свойта бясна черножлъчна изнемога
 ще смъкна булото на жалката вселена:
                в свестта ми черна - черна пропаст.
                "Случайна буква в тъпа повест",
 натяква мерно кръволокът - всичкостта й;
 защото всяко Аз е смъртно престъпление.
 Но няма покривало вече тя, всетленната -
 петно измамно, самолъст на самостта ми.
               Избухват тихо свят след свят -
               игри на болната ми свяст;
 блуждаят само шарени откъслеци
 из нищото, преди наричано пространство.
 И ето го последният закон на царството:
 щом няма цялост, няма и разлъка.