Уморено изнизват се часовете

като ненужни сиви мъниста.

Бурно отнасят ги ветровете

някъде из мъглата зелена, гориста.

Отиват си бавно копнежите,

тихи преминават през тъмното.

Останаха само самотни надеждите

копнежите да се върнат във утрото.

На гости отбиха се милите спомени -

по чаша горчиво нещастие да изпием.

Заключиха в глътката слова неотронени,

стаиха дъха в гърдите. Звучи реквием.

Прегърната с топлината на стаята,

завита в малка и мека зимна завивка,

флиртувам с очи в мрака с забравата -

незабравена, незабравяща, молеща за почивка.

А то тиктака все тъй уморено.

Да бе часовникът и този път.

Сърцето ми за втори път е уловено

и скрило е любов в юмручна плът.