Потърсих утеха в скрития страх, обвил душата ми.

Потърсих теб в росата сутрешна.

Намерих там едно дете - рисува със косите си.

Намерих теб - живота без тъга.

Представих си света,

облян във твойта доброта.

Построих затвор за надеждата - да не бяга.

Построих си кула от пясък.

Съборих ли, питам се, стените на ада?

Разруших ли всичко - камък по камък?

Без мечти, в калта останал,

през сълзи виждам финала - отпадам.

Знаеш ли, приятелю, колко трудно е

да нямаш нищо, а светът да е твой?

Знаеш ли ти колко мъчно е,

когато всяко начало е край?

А, когато морето в скалите разбива се,

покрай тебе аз ще мина:

"Имаш ли вяра?"

"Разбира се!"

"Тогава скачай, твар долна..."