Вятър с порив приластен

Преди да съмне… ей така духах си и си летях…

и в ранна здрачина

нещо в далекото сякаш че съзрях.

Хълм със параклис – насред поляна.

 А до него…!?  Жена се къпе сама във росата,

 в нежност пеперудена обляна.

Мислех да не се закачам. И да я подмина.

Все пак вятър - е от мъжки род,

а с жена - и то такава… и бяхме си само  двамина…

Но тя ме погледна нежно, изгарящо и чаровно

… да ù устоя, уви не успях - дъх притаих! 

Стана ми лилаво, даже съдбовно…

И росата от тялото женско бързо и страстно напих.  

На ласките мои тя споделено отвърна…  

и беше обилно!

С целувки въздушни обсипа ме нежно…

и беше гальовно!

С душа и сърце прегърна ме силно…

и беше любовно!

И хубаво беше!

И много повече и от добре.

Брей тази чаровница омайна, 

дали бе истина, или визия нетрайна?

И от где ли се взе?

Оставих я там! Любена, доволна и морна –

в тучната зелена трева,

понесох се с вой утолен над полята…

но с радост дълго ù галих косата –

и тутакси  Слънцето бавно изгря! 

Rygit