Като сива вълчица душата се лута,
и с прояжен див вой призовава снега.
Нито заешка диря, ни следи от кошута,
само хищно озъбена бледа тъга.
Изостави ме моята глутница вярна,
а гората е гола и тъжна. Печал!
В единашкият сън, нещо бяло се мярна,
вик на сова, после писък...И кал.
И къде ми са белите, снежни полета?
Кой открадна ми зимният, вълчият бяг?
И Луната, пиринчена стара монета,
ще плати ли греха ви човешки? И как? ...