Сънувам пясъчните кули
на някакъв дворец, в приказка създаден,
... (по косите ми се сипе сребърен прашец)...
и мисля си светът ми не е толкова ограбен,
щом на този замък съм творец.
Пред мен пътеки от небе,
обвили царствений палат,
се докосват и сливат във вълни и море
и носят дъха на летния хлад.
А от царствените зали
чувам музика далечна,
песента ме вика и ме гали.
... О, жива съм и вечна!...
Но пътеките под стъпките ми се топят
и из тях се раждат смеещи се сенки,
по съня ми бягат,
в мене ровят
и прашни спомени влекат.
И става ми тясно и душно
в този свят, от духа ми творен -
твърде много си спомням
в на съня ми тежкия плен.
И дворецът далечен ми става,
и песента му умря в тишина,
целият свят изпод пръстите ми бяга,
а след него никне тъмнина.
Аз виждам - оставам без свят,
но в мене на живота сърцето тупти
и душата, останала без светлий си бряг,
пак опитва из праха да блести.
В ръцете ми, все още детински,
аз чувствам безумен творец,
който рисува живот и морета
и ще ми върне вълшебний дворец.
© Мария Панкова All rights reserved.