Нима слепци сме, със тояжка за из път,
подпиращи се на остатъци човечност?
Нима не виждаме духовната си смърт,
отдали се на чувства … до враждебност?
Удобно е да стреляме от разстояние.
Убием ли, тогава милост просим!
И чак когато залезът постави отпечатък
на дните ни, нахлуват куп въпроси…
Защо и как душите грозно оскотяха?
Защо насищат се от грубите обноски, думи?
Питам се, защо ценим единствено нещата,
когато безвъзвратно ги изгубим?