Обичаше ме, нали?... Но раних те аз със хиляди лъжи...
Не исках аз така да се получи, да научиш начина, по който ме улучи...
Не съм това, което ти видя и причина нямах да те разрева...
Просто исках да ти кажа  няколко неща, преди да приключа всичко това...
На шега взимах аз живота и играх си с вас, както мога...
Вярата в любовта ли изгубих, не знам, или просто изгубих се в живота сам...
Съжалявам за мъките ти причинени и радвам се, че хубаво ти беше с мене...
Признавам, че успя от пръв поглед да ме грабнеш, но в сърцето си не позволих  да се разгънеш...
Психиката ми слаба ли беше или самотен съм отдавна и се сетих аз за тебе вече...
Слушам песента любима наша, която друг я пееше на нашата маса...
Бяхме толкова щастливи, а дънех се като пъпеш с дини...
Не разбрах ти ли се намеси, когато не беше подходящо, или аз ти позволих, когато бях тавряз...
В игричките си те вкарах, там където света обикалях...
Лъжите облаците бяха, а дъжда сълзите ляха...
Исках просто сърца неверни да разбия, а случи се ти там да си, където бурята разви я...
И боли ме, слънце мое, че пътя опита се да ми покажеш...
Гори ме отвътре, знай, че продъних се в този край...
Но няма да забравя миговете красиви, с които ме дари и накара ме да забравя за всичките ми черни дни...
Усмивката ти грееше, както слънцето щастие лееше,

а очите ти кафеви напомняха ми за  красивите орхидеи...
Беше невероятна и все още си такава, знам, но с друг си вече и щастлива ще си - знам!
И нека аз сега стоя и грешките си да броя...
Да запиша всяка моя обида и да скрия жестокостта си,  мила...
Защото срамувам се от себе си и не заслужавам до тебе да съм, смеейки се...
Исках просто да ти кажа, че самотата ме наказва...
И заглавието въпросителна ще направя, защото любовта ни неизживяна остава...

Румен Костадинов Димов