Върху ръба студен на изгрева осъмвам,
последен-пръв, роден от самота.
От непорочното зачатие на тъмното
изплитащ пъпна връв за този свят.
И Драконът на сутрешните сенки
ме гледа с хилядите си очи.
Но кой от нас във другия е втренчен
узнават само първите лъчи.
Лъчи дошли от слънцето-причастие.
Лъчи измили моя сетен грях.
Единствената антитеза на нещастието.
Какво ли щях да бъда аз без тях? ...