Все още тичам и се спъвам из пътеките,

и тебе търся във нюанса на червеното.

          Задъхана и жадна за любов,

          почти пред всеки дом се спирам, за да прося.

Не ми отнемай спомена поне!

Дори горчив, желая да ми лепне на устата!

         Да лекувам раните от липсата на Бог,

         но не желая да не зная що е вяра.

Остарях навярно със хиляда зими за една!

Набръчкана и вяла, без живот,

         обсебена по дивите поля,

         в полунощите се лутам.

Пред свещите навярно само пишеш,

а аз понякога обичам да чета.

         И в тези букви да преплитам дните,

         които не пропуснах да броя.

И случва се да е безсънно,

защото ме е страх, че ме подмина,

        а трябва да заспя за нови сили,

        за да те търся във нюанси на червено.