Във света - полуспуснат от болка клепач -
ний сме само сълзата по скулите.
Есента ни примамва във люлка от плач
посред кротката сянка на дюлите.
Тишината ни скътва в гнездо от лъчи
и превързва ни болките скришни.
Ние дълго, отчаяно дълго мълчим
в самотата на проза излишна.
Вятър пее ни зло - неочаквано див -
и луната със кикот ни стряска.
Всеки може със някого да е щастлив,
ако хвърли напук свойта маска ...