Какво ли питам се, не ни достига?
Емпатия, любов, човечност, вяра?
Страхът? Държи ни – кукли на верига...
Я стига, тая що не се разкара?
Прочитам го в очите ви и тръпна,
глупачка съм, без бой ще си призная.
Наивността е смешна и престъпна.
За вас ще бъда винаги оная,
която до разсъмване ще стене,
превързала ранените простори,
а сутринта на лакти и колене,
изправя се и с птиците говори.