Хвърлих се в празнотата на сивия стих.
В усмивката на тишината на Прометей огъня разпалих.
И отпих глътка въздух от уморени гърди!
Радост безвъзвратна мен, скитника, за миг да приюти!
И отрано безцветни ръце да рисуват красотата на онзи възход,
дето сърцето в сърце леко притръпва, тупти...
Дето тласка с ласка милият земен живот.
С бял оттенък лека окраска в небето цъфти!