Аз нямам маркери, не помня и портрети
на всички дръзнали да влязат вътре в мен.
Пише "истинска" във всички етикети
и само аз си знам, че фалш е моят ден.
Не помня улиците с вечните дървета,
родили в мен потребност да съм чужда.
Погребах спомени, но помня им съвета:
"Момиче, ти си нужна, но си в нужда."
И залези не помня, но ми липсват
и с тази липса стигнах до Венера,
оказа се, че там живее в пустош
една жена създала мойто вчера.
Така пребродих всеки малък замък,
създаден от прегръдките на влюбен,
да пази в него много страст и пламък,
със който да умре и да е буден.
© Дона Каран All rights reserved.