Предсмъртният вик на малките хора
се раздробява в синтетичния пух
на възглавницата, която дъхът им обхожда.
Един исполински, чудовищен вик
– който казва толкова много и важни неща.
За едно и за друго. И за това,
че може би ние не идваме от Иран или от Памир,
че може би ние сме рожби на една прокълната земя и
че може би, може би... Ние сами
ли положихме парче полиестер, ликра
и памучни влакна пред наш’те усти?
Много преди ...