Когато си сам и до пришки тежат
сто чужди неволи в торбата ти,
трошици ръсѝ по незнайния път —
ще свият света до вратата ми.
Когато заседне в гърдите ти лед
от стари тъги неизплакани,
кибритена клечица обич в куплет
ще драснем с Нощта и ще чакаме.
Когато по стъпките стари е скреж
и все не прилягат на връщане,
водѝ се по онзи забравен стремеж:
до писване да се прегръщаме. ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up